1. Теизъм и атеизъм. Теистите вярват в Бог, без за това да са им нужни зна­ние или личен опит. На практика тяхната вяра е просто бягство от съмнението. Човек трябва да бъде неверо­ятно смел, за да запази в себе си способността да се съмнява. Да не избягаш от възможността да се съмня­ваш - това е едно от основните качества на всеки, кой­то търси своя път към истината. А вярата е вид бягст­во. Вярата премахва способността да се съмняваш, по­мага ти да почувстваш облекчение и увереност в собс­твените си знания, макар че дълбоко в себе си осъзна­ваш, че все още не си познал истината.

Веднъж при мен дойде един човек, който заяви: "Вярата ми в Бог вече е непоколебима." Аз го попитах: "Какво означава "непоколебима"? Да не би да искаш да кажеш, че сред вас има и вярващи, чиято вяра може да бъде разколебана? Самата дума "непоколебим" предполага, че дълбоко в себе си таиш съзнателно не­що, което искаш да си остане там, неуязвимо за вся­какви колебания." После добавих: "По-късно ще пого­ворим за това, сега ми кажи най-напред какво те кара мислиш, че вярата ти в Бог е непоколебима." Човекът отговори: "Ходя редовно на поклонение в храма."

Вярата е начин да избягаш от действителността. Трябва да се направи нещо, бяг­ството не е спасение. Те­истът се преструва, че знае. Атеистът също се престру­ва на сигурен, че няма Бог. Нито теистът, нито атеис­тът се опитват да проверят дали това наистина е така. На всичко отгоре задачата на атеиста е далеч по-трудна от тази на теиста, защото теистът се опитва да открие нещо като присъствие и реално съществуване и поне разполага с някаква теория като работна хипоте­за. Атеистът не може да разчита на никаква хипотеза; той изхожда от презумпцията, че няма Бог. Какво би могъл да търси тогава? Може би не-Бог? Не е лесно да проумееш какво е Бог, още по-трудно е да разбереш какво представлява нещо, което не е Бог. Макар и съв­сем случайно, теистът може и да се натъкне на някакъв Бог, докато за атеиста това е абсолютно изключено, тъй като не-Бог, по дефиниция, е нещо, което не съществува. Няма как да се натъкнеш на нещо, което не съществува. Теистьт поне може да разчита на възмож­ността да трансформира тезата си в друга хипотеза, например: "Не вярвам, че има Бог, но като хипотеза приемам, че Бог все пак съществува и ще се опитам да го намеря." Каква хипотеза би могъл да има атеистът? Неговата позиция е отрицанието. Негативизмът не мо­же да послужи за хипотеза. Атеистът е поставен в мно­го по-неизгодна позиция, но въпреки това може да разчита на нещо, благодарение на което се чувства много по-добре, в сравнение с теиста.

Теистьт не може да се освободи от съмнението. То остава дълбоко в него, скрито под маската на собст­вената му вяра. Няма как да се отърве от него. Вярата и съмнението са двете страни на една и съща монета. Ако отхвърлиш едната, отхвърляш и другата. Ако държиш на едната, няма как да не приемеш другата.

В друго отношение обаче и атеистът може да разчита на по-изгодна позиция в сравнение с атеиста - човек не може да храни съмнение в нещо, което не съществува. Щом се съмняваш в нещо, значи, него го има или мо­же би го има. Ако си решил, че няма Бог, няма в какво да се съмняваш. Нямаш причина да вярваш, значи, ня­ма в какво да се съмняваш. Оттук нататък няма защо да продължаваш със своите търсения.

Атеистът отхвърля всякакви съмнения, при това много по-задълбочено и искрено, отколкото теиста. Съмнението остава в душата на теиста непосредствено под маската на вярата. За атеиста не е необходимо да се прикрива под някаква маска, той съзнателно е отх­върлил всяко съмнение и то е останало някъде в недрата на подсъзнанието.

Човек няма как да се отърве от съмненията, единственият начин е познанието. Но можеш да измамиш другите. За атеиста това е много лесно. Поради тази причина теизмът непрекъснато се свива и за негова сметка се разраства атеизмът. Колко­то по-интелигентен, образован и културен става човек, толкова по-широко се разстила и влиянието на атеиз­ма; идеите на теизма изглеждат все по-вехти и старо­модни. Дори онези, които ходят в църкви, храмове, джамии и синагоги, дълбоко в себе си са съвсем наяс­но, че правят това за пред другите. Така им е по-удобно, защото подобни места представляват своеоб­разни клубове. Не че човек е вярващ - той дори не си дава труд да се преструва на такъв.

Теистите са доста лицемерни; атеистите са малко по-откровени, тъй като не са принудени да прикриват своята уязвимост под маската на религията. Ако са уязвими и нещо ги боли, те с готовност приемат и бол­ката, и собствената си уязвимост. С малко повече ку­раж и ако си по-близо до началната точка, от която за­почваш да търсиш истината (защото цял живот можеш да прекараш в самоизмамата, че вярваш в нещо и че знаеш нещо), докога ще можеш да си казваш: "Няма Бог"?

Мой приятел, виден последовател на Ганди, беше атеист. Той казваше: "За мен Бог не съществува, ако не преживея лично неговото присъствие. Засега обаче аз съм убеден, че Бог няма." Синът му по онова време беше главен прокурор на щата. Един ден той се втурна към мен задъхан и каза: "Баща ми е много болен, полу­чи сърдечен удар. Лекарите не дават надежди, че ще оживее. Помоли да те извикам, иска да отидеш при не­го." Когато влязох в стаята, намерих стареца със затворени очи да повтаря думите на една индуистка джапа: "Рам, Рам, Рам..." Останах изумен. Нали беше заявил, че според него няма Бог. Какво всъщност се бе случило? Разтърсих го и му казах: "Отвори очи! Преди сърцето ти да престане да тупти, позволи ми да ти за­дам един въпрос. Какво изобщо правиш сега? Може би си забравил, че си атеист? Никой не е предполагал, че накрая ще се сетиш за Бог." Той каза: "Знам, но в този миг, след като според лекарите не ми остава много време - може би няколко часа или едва няколко мину­ти, кой знае... И какво би ми навредило, ако в послед­ните мигове на живота си повтарям "Рам, Рам, Рам"? Ако има Бог, поне ще знам, че се връщам у дома. Ако в утрото на моя ден съм се изгубил някъде, поне ще знам, че привечер съм намерил верния път към дома." Една индийска поговорка твърди, че ако вечер успееш да се прибереш у дома, ти никога не си се изгубвал, и доказателството е, че в крайна сметка си стигнал там, където ти е мястото. Тогава му казах: "Нали все това ти повтарям от години - тряб­ва да се освободиш от всякакви съмнения, но се оказва, че за теб е невъзможно. Ти просто си потънал дълбоко в недрата на подсъзнанието. Сега смъртта извежда твоите съмнения на повърхността." Моят приятел успя да се възстанови и още си е жив и здрав. След това, веднага щом се почувства по-добре, започна да говори отново за атеизъм - добре поне, че не го правеше в мое присъствие. Пред мен казваше: "Има моменти, когато човек се чувства слаб, онзи момент тогава за мен беше миг на слабост." Аз му казах: "Тогава ти доказа на себе си нещо, което е било от изключително значение за собствената ти личност, че всичките ти приказки до този момент са били плод на лицемерие. Този миг из­вади на повърхността истинската ти същност в цялата й голота, и колкото и странно да изглежда, сега ти от­ново се опитваш да я скриеш. Инфарктът може да се повтори - такива пристъпи често се повтарят - кой знае какво ще кажеш тогава... Не забравяй, че досега си имал само един инфаркт. Нищо чудно да прекараш още три." Ти хитруваш дори в отношенията си с Бога. Сега, след като оздравя, ти се връщаш отново на старата си позиция. Пред мен не казваш кой знае какво, но чух, че отново си започнал да проповядваш атеизъм. И ако отново получиш ин­фаркт... Рано или късно това ще стане... Очевидно е, че на такива като теб само инфарктът може да им отвори очите."

В крайна сметка той отново получи инфаркт. Отидох при него... Той отново редеше думите на своята джапа. Казах му: "Виж какво, пак започваш онази история?" Той ми отговори: "Мълчи, не искам да ид­ваш само когато получа инфаркт. Двата инфаркта са ми достатъчни." Тогава му казах: "Не забравяй, че ид­вам най-вече, за да ти припомня, че философията, коя­то проповядваш, за теб е валидна само между два ин­фаркта - иначе тя си остава пълно лицемерие. Скоро ще се върнеш отново към нея, а при третия инфаркт..." Той промълви: "Чакай малко, още не съм се преборил с втория, докторите още не знаят какво да мислят, а ти вече ми говориш за трети!"
            Отговорих му: "Искам да знаеш нещо повече - да признаеш дълбоко в себе си, че дълбоко в душата си храниш съмнения, които се опитваш да потиснеш. Първо, защо се опитваш да по­тиснеш тези съмнения - може би защото не искаш да поемеш риска от по-нататъшни въпроси, така ли?"

По-нататъшните въпроси и задълбочаване носят сериозен риск. Те са път към неизвестността. Човек не знае какво може да открие в края. Оставяш всичко, ко­ето познаваш, което ти е удобно, и поемаш път към не­известността, без дори да си сигурен дали изобщо има отвъден бряг и ще можеш ли да стигнеш до него. Ето защо хората се държат здраво за религията, а онези, които са малко по-силни и с по-добре развит интелект - интелектуалците - те пък се придържат към атеизма.
           И двата начина са форма на бягство от съмнението. Да избягаш от съмнението е равносилно на бягство от търсенето. Какво всъщност означава да се съмняваш в нещо? Съмнението е само един въпросителен знак, то не е твой враг. То е просто въпросителен знак, който те подготвя за мисълта, че трябва да продължаваш да търсиш. Съмнението е твой приятел.

2. Вече е ставало дума и за една трета категория -агностицизъм. От тези три категории в най-слаба по­зиция е теизмът. Той се споделя от хора с ниска кул­тура, без образование и интелектуално развитие; става дума за посредствени личности. Втората категория -атеизмът, включва хора с по-висок интелект и култу­ра, хора, които полагат сериозни усилия да не си дават труд да размишляват върху отговорите на някои въп­роси и дори отхвърлят всякакви възможни въпроси с аргумента, че Бог не съществува.

В спора между един теист и един атеист победата неизбежно се отсъжда на атеиста. Няма начин теистът да победи. Неговите аргументи са изключително слаби. Той с нищо не може да подкрепи твърденията си. Ре­лигията, сама по себе си, предполага простичка аргу­ментация, докато атеизмът разполага с много по-сложи доводи. Атеистът също може да разчита на вя­рата в нещо, а именно - че няма Бог. Тази вяра може да бъде определена като неверие или недоверие, но във всички случаи, тя си остава плод на твърдо убеждение. Атеистът я защитава не по-малко ревностно, отколко­то би я защитил един теист. Всички комунисти са ате­исти и са не по-малки фанатици от вярващите в някак­ва религия. Един комунист е твърдо убеден в собстве­ната си вяра... От тези три категории агностикът може да бъде поставен на най-високо ниво. Агностикът каз­ва: "Нямам основание да кажа "да", нито "не". Затова не мога да кажа нищо по отношение на Бог."

Лудвиг Витгенщайн - последовател на Бертран Ръсел... Бертран Ръсел е един от най-видните агности-ци на своето време. Витгенщайн бил само студент на Ръсел в класа му по философия. Ръсел преподавал фи­лософия в Кембридж, където Витгенщайн бил студент. Ръсел имал точно око за същественото и скоро разб­рал, че Витгенщайн е гений. Витгенщайн му показал своите бележки от лекциите. Ръсел му казал: "Публи­кувайте ги". Творчеството на Витгенщайн не е голямо, написал е само две-три книги, които се състоят най-вече от мак­сими и сентенции. Една от тях гласи: "Човек не бива да се изказва за нещо, което не знае - нито "за", нито "против" него. Ако не е категоричен относно позиция­та "да" или "не", трябва да се научи да мълчи." По-нататък той пише: "За някои неща просто не може да се говори, затова човек трябва да превъзмогне изкуше­нието да говори за тях".

Теистьт, така или иначе, е стигнал до някакви изводи; до свои, макар и много по-различни изводи е стигнал и атеистът, а ти все още не си поел своя път към истината. Агностикът е в най-добрата възмож­на позиция и моите виждания най-пълно се доближа­ват до неговите.

3. По оп­ределени причини не включвам гностицизма в трите категории, които обсъждахме дотук. Думата "агностицизъм" произлиза от думата "гностицизъм". "Агностик" означава човек, според който: "Не знам със си­гурност дали нещо е вярно или не". Какво е гностик -човек, който може да познае. Това е значението на ду­мата "гностик" - знаещ. Агностикът предпочита да мълчи, защото не знае каква е разликата между добро и зло и не може да каже "да" или "не". Гностикът също предпочита да мълчи, защото от собствен опит е стиг­нал до изводи, които не се отричат взаимно.

Аз съм гностик. Много бих искал всеки от вас да се включи в категорията на гностиците, да стигне до такъв етап от личния си опит и преживявания, който от светлинни години насам не е могъл да бъде изразен с думи и който не разполага с изразни средства - до точ­ния изказ на твоя лично преживян опит. Не можеш да кажеш, че има Бог, не можеш да заявиш и че няма Бог. Не можеш и да признаеш, че не си в състояние да взе­меш едното или другото становище. Остава ти единст­вено да мълчиш.
          И този, който може да вникне в същ­ността на мълчанието, сам ще разбере отговора. Мо­жеш да помагаш на хората (точно това се опитват да направят гностиците) - помогни на хората да запазят мълчание. Ако искате, можете да наречете това съ­зерцание или осъзнаване - това са просто различни наименования на едно и също нещо, което по своята същност остава запазването на пълно мълчание, когато нищо не те тревожи, нищо не трепва в теб и нямаш и най-малък повод за съмнение. И тогава идва моментът, в който усещаш божественото. То е навсякъде около нас. То е извън теб и дълбоко в теб. Затова аз предна­мерено оставям настрана категорията "гностицизъм", защото тази категория просто не може да бъде присъе­динена към останалите три.

Гностикът е много по-различен от всички останали. Той е сигурен, че хората, които принадлежат към останалите три категории, ня­мат достъп до знанието, защото вярата им е толкова силна, че започват да я приемат за синоним на знание­то. Вярата му изглежда като познание, и човекът знае, че Бог не съществува. Друг, например, е убеден, че не е в състояние да каже "да" или "не". Така или иначе, хо­рата и от трите категории са абсолютно невежи. Гностикът просто знае... И точно защото знае, той изпада в онова трудно положение, което е възможно единствено за знаещия. Не би могъл да приеме нито една от други­те категории, тъй като всяка от тях е твърде ограниче­на за него.

Не е достатъчно човек да каже само че има Бог. Това не изчерпва понятието "божествено".

Да ка­жеш, че няма Бог, също не е достатъчно; след като оп­ределена личност не съществува, наистина можеш да кажеш, че няма Бог, но въпреки всичко се усеща ня­какво божествено присъствие. Личност не съществува, но присъствието е толкова силно, че докосва всеки от нас. И това присъствие е безгранично и вечно. След като веднъж си вкусил от него, то си остава завинаги в теб.

Дълбоко вярващ е единствено гностикът.


Ошо, откъс от Библия том 2

 

Интересни мисли.

Струва си да спомена, че повечето атеисти отричаме съществуването на Бог само като интелигентен, разумен създател на света. Ако се замислиш така, става далеч по-просто.